На онзи балкон

2 Posted by - 04/03/2017 - Любов, Някакви мисли по никое време
НА ОНЗИ БАЛКОН те прегърнах с душата си.
Приюти ни тишината на онемялото насреща зелено море с дъх на бор.
Вълните му се полюшваха омайно, бавно –
същинска жена, докосната нежно от вятъра под едва повдигнатите поли
на свенливостта.
В унеса на тази ласка, дали чух името си?
Не помня… А така ми се иска да знам (как звуча в твоя взор).
Все още слушам тишината.
Хладните утринни пръсти на лятото те целуваха, треперещ под набезите
им.
Прогоних ги с моите устни.
Твоите бяха дим.
Ефирният сив облак на дъха ти ме целуна първи,
позволявайки ми да вкуся тютюневия ти аромат, още преди да те до
– косна с език.
Но само с топлината на твоя се поражда глада за теб. Неутолим.
Оставих се да ме погълне.
Сякаш си недосегаем, в очакване на съприкосновение. Измамно дале
– чен, а само на пулс разстояние. Изплуваш бавно зад щита на мъглата
в една сгушена самотност. Там скрих последните румени остатъци нере
– шителност. Във вдлъбнатината над дясната ти ключица.
Оставяш се да бъдеш покорен, само защото си усетил моето пълно
покорство, положено в ръцете ти. То има формата на сърцето ми.
И те прегърнах с душата си.
А зеленото море с дъх на бор отрони въздишка – онази, която ти
задържа вътре в себе си. Но която усетих в прегръдката на душата ти.

 

Кажи си мнението

No comments

Leave a reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Loading Facebook Comments ...
Loading Disqus Comments ...