Последно

0 Posted by - 31/01/2015 - Друга поезия
Морето се скова. Останал в клопка,
морякът жадно гледаше вълните
как с ледените сърпове на котва
отваряха пробойни в висините.

 

Проклинаше земята под краката си
и чуждата жена в момент на слабост.
Но всъщност заслужаваше камата ѝ,
пробола го в лъжовната му наглост. 

 

Защо ли трябваше му с нея да заменя
на вятъра свободната прегръдка. 
Измамата, той знаеше, че свива времето.
И като ресто само болка връща. 

 

Остана непростен и сам предаден.
Морето сякаш измяната му отмъщаваше.
Затвори се – студено, безпощадно. 
И път назад безмилостно отказваше. 

 

Далеч от кораба земята го поглъщаше,
усещаше кръвта как кал размива.
Пътуването е последно, няма връщане.
Да имаше вълнà поне! Че си отива…

 

 

 

Кажи си мнението

Loading Facebook Comments ...

No comments

Leave a reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.