Последно

0 Posted by - 31/01/2015 - Друга поезия
Морето се скова. Останал в клопка,
морякът жадно гледаше вълните
как с ледените сърпове на котва
отваряха пробойни в висините.
Проклинаше земята под краката си
и чуждата жена в момент на слабост.
Но всъщност заслужаваше камата ѝ,
пробола го в лъжовната му наглост.
Защо ли трябваше му с нея да заменя
на вятъра свободната прегръдка.
Измамата, той знаеше, че свива времето.
И като ресто само болка връща.
Остана непростен и сам, предаден.
Морето за измяната му отмъщаваше –
затвори се – студено, безпощадно.
И път назад безмилостно отказваше.
Далеч от кораба земята го поглъщаше,
усещаше кръвта как кал размива.
Пътуването е последно, няма връщане.
Да имаше вълнà поне! Че си отива…

Кажи си мнението

No comments

Leave a reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Loading Facebook Comments ...
Loading Disqus Comments ...