Всички сме деца

0 Posted by - 01/06/2014 - Някакви мисли по никое време
✍ Добре дошъл, юни! 
Днес празнуват децата. Всъщност празнуваме ги ние, възрастните, защото за тях всеки един ден е празник – пълен с цветове, смях, любов и приключения. Затова поздравявам всички, които оставят детското в себе си на свобода и черпят сила и вдъхновение от него. Усмивки, мили деца! 🙂  #nanito

БУКВА И ЦУНКА
„Мамите миришат на цунки и букви…“ 
                  Данаил – по време на приказка за лека нощ
„Кога ще ми посветиш стихотворение?“
                  Данаил – на 17 г.
Свърших приказките, почнах притчите – 
синът ми расте.
Учим се един друг на обичане – 
дете до дете.
Написал в профила си: „Обичам мама.“ –
кратко представяне…
Чета го, плача и ставам голяма, 
дъхава, сламена!
Бях му родилката, днес съм родина – 
от кръв до праг 
пътят е жилав… 
Ние го минахме в тръс и зиг-заг.
..Учим се един друг на прощаване – 
той мене повече – 
крие сълза, от прах корава 
в горното джобче.
Горното, лявото, пълното с тупкане 
и трудно дишане –
мамите вече на цунки и букви
не миришат…
Мамите бъркат като децата, 
губят се в тъмното –
добре, че има ръчичка свята – 
да ги завърне.
…Свършиха притчите, 
почвам с прането да ти говоря –
ако не се изпират лекетата –
ще го повторя… 
Важно е ризата да е чиста, 
с вятър в ръкавите! 
Другото са секретни истини 
за лесни брави.
…Мога сто тома стихотворение 
да ти напиша – 
ще го направя с кръв, 
вдъхновение
и трудно дишане.
Туй е бонбонът за лявото джобче, 
малка бабунка –
стига ми в буря да ти е копчето…
Буква.
И цунка.
Мая Дългъчева
✺ ✺ ✺
    СМЕЛА
  Някога сред клоните се гушех-
  да озобвам едрите черници,
  приказки и песнички да слушам
  до насита от листа и птици.
  Някога на камъка се качвах,
  плискаше ме слънчевото злато
  и мечтаех-с пръчката си мачта,
  да досегна облаче крилато.
  Някога се втурвах към вълните
  и люлеех тъмните си плитки
  и сама си виках шеговито.
  Ти сега зелени клони яхаш
  и черници недозрели хрупаш,
  гледам те и си помислям плахо-
  всяка клонка може да се счупи.
  Ти сега на камъка заставаш,
  лъсва детско загоряло рамо,
  гледам те и нещо ме задавя-
  хлъзгав е и грапавият камък.
  Ти сега към прилива пристъпваш
  и повдигаш дрешката си мокра,
  гледам те и цялата изтръпвам-
  знам морето колко е дълбоко.
  Свидно мое,слабичко момиче,
  гледам те,от страх ръце преплела,
  гледам те ,но дума не изричам-
  нека бъдеш смела.
/неизвестен автор/

Кажи си мнението

No comments

Leave a reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Loading Facebook Comments ...
Loading Disqus Comments ...