След

0 Posted by - 02/04/2014 - Друга поезия
Щом тихичко надеждата си тръгва,
по стъпките ѝ цъфва самота.
Безмълвно и грижовно те загръща
с покрова си приятелска тъга.
Под клепки морни и притворени
трепти ефирно призрачна сълза.
Размила образи в далечен спомен,
стеле дантела лекуваща мъгла.
Стаена равнодушно светлината
полага мним ореол на опростено.
Дочуваш как простенва тишината.
И всичко е по-меко, заглушено.
Несбъднато желание притихва
и си отива. Остава ти покоя.
Понякога е късно за молитва.
И краят е единствено достоен.

 

Кажи си мнението

No comments

Leave a reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Loading Facebook Comments ...
Loading Disqus Comments ...