Пресечен дъх, зеници разширени,
внезапен студ и бледност, пустота.
И мислите във миг опустошени,
в парализа запрени с немота.
Светът се смачкал в точица една
и свил е всеки порив на надежда.
И въздухът промъква се едва,
а силите ти само те подвеждат.
Във гърлото ти паника се впива,
оплита думите, от звуците краде.
Не знаеш вече и дали те има,
дали ще бъдеш утре и къде.
През сълзи неспасяеми проглеждаш
във себе си и казваш си : „разбрах“!
Все туй ще те обзема неизбежно,
щом да загубиш някой те е страх.
.
